Понякога всичко това – градската съвременна реалност, се усеща като да си наблюдаван през еднопосочно огледало. Заедно с останалите жители на кутията сме постепенно убеждавани и донякъде успешно убедени, че снегът е черен, водата е вредна, а душата не съществува над удоволствието. Към това, ние всички намираме за нормално, че човекът и машината се приемат за едно. Насред това механизиране на мисълта искрено искам да се бунтувам срещу моделите на социалното инженерство в мен. Усещам се като наполовина машина, сглобена от насадени навици, взаимствани мечти и с дистанционно от социален натиск, и наполовина човек, чийто биологични части на тялото се опитват да отхвърлят изкуственото, но в невъзможността си бавно приемат съжителството. За мен борбата на съвременния човек не се състои в това той човек ли е, или програма, а колко успява да запази от човека в контраатаката срещу програмирането си, което е започнало още от детските му години. Аз искам максимално много да се чувствам човек. Предполагам и вие. Искам максимално много да обичам, гледайки в очите на любимите си хора, гледайки, миришейки, докосвайки и сънувайки природата. Пишейки за всичко видяно, което оставя следа в душата, която все още вярвам, че съществува, но при положение, че бъде развита. Както всяко дърво е неусеществен огън.

Казвам се Християн Иванов. Роден съм на 6 януари 1989 г. в град Варна. Израснал съм във Варненската циганска махала и там имах страхотно детство. Родителите ми са имали и нямали пари, живяли сме и в една стая, с външни тоалетна и банята, и в хубава семейна къща. Където и да сме живяли, аз имах три хранения на ден. Някои мои приятели от детството ми, нямаха. Затова съм завинаги благодарен на родителите ми и все още ценя всичко изядено. Завинаги съм благодарен и на приятелите ми, които въпреки празните стомаси бяха хора, а не угоени чудовища. Хаосът на детството ми, е хаосът на деветдесетте. Бум на телевизията и наркотиците. Хора без пари. Агресия от отчаяние. Сега агресията изглежда е все по-често от скука. Новите поколения дори една агресия не могат да създадат като хората. Звучи грозно, но всъщност не е. Имали сме детство. На някои места по света хората се раждат възрастни. На нас поне ни отне няколко години. Понеже това е кратка биография, която би трябвало да имам, прескачам 35 години до днешна дата: днес ръководя екип за превенция на прането на пари във филиал на белгийска банка във Варна. Пиша от дванадесет години. Приблизително от толкова активно излизам извън стените на града, за да прекарвам време по планините. Изглежда нещо се е случило преди около дванадесет години. Обичам неправилните, но естествени форми на природата, в желанието си да съм здравословно незадоволен от правите ъгли на града. Обичам да пиша, за да обясня пред себе си формите, каквито и да са те. Най-вече тези в хората. Да си обясня, доколкото мога. Харесва ми да снимам моменти в текст и по този начин да храносмилам света с всички негови абсурди. Доколкото мога. Имам сборник с поезия „Преди да изгубя паметта си“, есе „Търсещият душа“, един сборник с разкази “Клетките, в които живеем” (второ преработено издание на „Надалеч от суматохата на пазара“) и неговия превод “All the cages we live in” и ипотека, която за разлика от книгите върви чудесно. Ще питате може би “три книги за дванадесет години?” и с право, и аз като една добра маймуна ще се ударя в гърдите и ще кажа, че имам два неиздадени романа, един сборник, едно есе, една пиеса и една книга с поезия. В името на напълно изживяния живот, постепенно се опитвам да издам всичко натрупано, за да не ме е яд по-нататък, ако доживея този период със самосъжалението по отминалите години. Чувал съм за него и го имам предвид, както съм чувал и за други болести и ги имам предвид.. За прочелите този текст препоръчвам Вонегът или Камю, а не себе си. Вие четохте кратката ми биография. Благодаря Ви.